Параклис „Св. Богородица“ – съграден по божествен знак и изографисан с душа

Историята на параклиса „Св. Богородица“ край Рупите звучи като жива легенда – такава, която се ражда от вяра, упоритост и чудо. Параклисът се намира в полите на връх Кожух и е място, родено от необикновена лична история и изградено с вяра, труд и любов. В следващите редове ще ви срещнем с човека, по чието видение започва всичко – Атанас Войнов, и с художника-зограф Любомир Славков, който вдъхва живот на стените на храма.

Преди седем години Атанас Войнов от Петрич има три поредни съновидения за едно и също място край Рупите. В съня си вижда скала и усеща силен духовен заряд. Подтикнат от това, той тръгва с приятел и започва да разкопава мястото от съня си. Там откриват бронзово кандило, сребърни чаши, икони, кръстове и монети от XV век. По-късно специалисти установяват, че на това място е имало тракийско светилище, а през 484 г. – и  християнска църква.

Историята за изграждането на параклиса Войнов разказва пред Ваня Бахчиванова.

– Как се стигна до идеята за построяването на параклиса „Света Богородица“?

– Всичко започна с едно съновидение. Сънувах, че трябва да изградя параклис на това място. Мислех, че е просто сън, но същото се повтори три пъти. Това вече не беше случайност – разбрах, че е знак свише. Сънят определи точно тази скала, като дойдохме да изкопаем, да разчистим терена, се появиха кръст и входът на старата черква. Тук някога е имало тракийско светилище, а след това и първата християнска църква в Петричкия край, построена през 484 година. Мястото е свято. Когато застанеш тук, усещаш една особена енергия. Вярвам, че Божията майка е избрала именно това място.

– Интересен момент е, че докато ти не сънуваш това място, никой не е знаел, че отдолу има остатъци от стар храм?

– Да, да. Не сме подозирали. Тук има наследствени ниви. Празнували сме Трифон Зарезан, но никой не е очаквал да излезе такава черква. Не сме подозирали дори.

Имаше една легенда тук за тези тракийските светилища, ама никой не беше изследвал и хората дори не са знаели за историята си. След това попа на село Старчево каза, че на това място преди Втората световна война са се събирали тук на Света Петка, на Света Богородица. Идвали са от селото да ги почетат. Казаха, че се изкарвали иконите отвън,  като скална черква е било. Такава била традицията, да излизат тук на това място.

– Какво се случи през тези години? Доста труд, усилия на десетки хора са вложени в този храм.

– Да, началото беше трудно. И сега не е лесно, ама повече хора са до мен, помагат, съпричастни към изграждането на храма.

Първо трябваше да се уредят всички документи, което отне време и нерви. После дойдоха финансовите пречки – нямаше откъде да намеря средства. Но хората започнаха да помагат – едни с пари, други с труд, трети с материали. Без тях нямаше да се справя. Имаше и моменти, в които мислех да се откажа, но винаги се случваше нещо, което ми даваше сили да продължа.

 

– Как премина строителството?

– Първата копка направихме с благословията на свещеник. Всичко вървеше бавно, защото работехме основно с доброволен труд. Хора от Петрич, от околните села, дори от чужбина помагаха. Всеки, който е минал оттук, е оставил част от себе си в този параклис.

 

– Какво означава за теб завършването на параклиса?

– За мен това е сбъдната мечта и изпълнена Божия воля. Когато вляза вътре, усещам мир и благодарност. Вярвам, че тук хората ще намират утеха и надежда.

След изграждането на параклиса идва и моментът той да заживее чрез своите стенописи. Тази задача поема зографът Любомир Славков, който подхожда към работата с благоговение и вдъхновение. Откриването от миряните на надеждата, на вярата и любовта в храма, също е водещото в работата му, споделя зографът пред Ваня Бахчиванова.

– Г-н Славков, как започна Вашата работа по изографисването на параклиса „Света Богородица“?

–  И случайно да кажа, и че не е случайно. Започнахме тук да помагаме в строителните работи на човека, който прави параклиса, тогава се разбра, че аз работя в и тая област. В момента се занимавам само с изографисването. За мен това не е просто работа, а служение. Да изографисваш храм, особено такъв, построен с толкова любов и вяра, е голяма отговорност. Моето усещане е свързвано с хората, които идват тук и посещават параклиса, с надежда за по-добро, за по-хубаво.

–  Казахте в началото на разговора ни, че случайно и не точно случайно е това, че Вие сте тук днес, вярвате ли, че случайности няма и всеки от нас е изпратен на правилното място в точното време?

– Изобщо тези неща не са случайни. Преди аз бях учител, сега съм пенсионер, и водех децата през 97-а година тук. Тогава беше всичко обрасло с тръни, къпинак. Показаха се само няколко скали, на които имаше ниши да се палят свещи. Това е било светилище на времето. И отдолу един отвор, където са палили свещите, ми напомняше като вода, като извор. Асоциация ми се изгради. И децата ме питаха какво е това, господине. И аз им обяснявам, че има такива ниши, има кръст на скала, явно е имало храм тук. И оттам тръгнахме да изкачваме Кожух и слезнахме при баба Ванга, отдолу, на черквата, където е сега. И после пак съм минавал оттук, но този спомен за децата ми е останал в съзнанието и особено за водата – че извирала вода, че има тук вода по някакъв начин. И след доста години, 20 години, една среща с Наско, който спонсорира изграждането на параклиса, заговорихме се с него за тези неща. Аз му споменах, че мястото ми е познато и т.н. и, че не  случайно се връщам пак тук. И действително извирала тук вода. После, като проби сондата, излезна вода действително. И сега има вода, която излиза от недрата под черквата. Тя е много хубава за пиене, лековита е. Случайни неща няма. Наистина много неслучайности се появяват около това чудодейно място.

– Каква е енергията, която усещате тук? Казвате, че тя ви помага да творите.

– Не само помага в творчеството, а помага и здравословно. Аз, като тръгна в пространството, извън района на параклиса, си имам някакъв проблем. Като дойда тук, всичко изчезва. Няма притеснение, няма болка, няма… Някой път се е налагало 20 пъти да слеза от купола до долу и пак да се кача, без усилия. И с такова едно удоволствие огромно работя и върху стенописите. Има много силна енергия. Тя е необяснима. На този етап ние не можем да си я обясниме, но тя съществува. Аз го усещам всеки ден. И с удоволствие идвам тук да работя, да сътворявам нещо.

– Казахте, че много Ви зареждат и хората, които посещават параклиса. Какви хора идват тук?

– Хора, които идват с надежда. Хора, които искат помощ. И затова моята основна композиция е стената с добрата вест за Богородица. И като влязат, да видят именно тази стена. И като излязат после, съм нарисувал над вратата пък Вяра, Надежда и Любов – да излизат с вяра и надежда. Надежда да получат хубава вест. Хора добронамерени, чисти, чисти хора. Кой е за хубаво, други за нещо, което ги притеснява. Но всички търсят надежда. И аз съобразявам моето творчество вътре – цветовете, формите ги приобщавам към именно тази надежда за хората. За мен параклисът трябва да носи, изографисването трябва да носи послание. Послание, че ще се случи добро.

– Какъв подход избрахте за стенописите?

– Стремях се да следвам традиционната православна иконописна школа, но същевременно да предам и духа на самото място. Използвах естествени пигменти и материали, както е било от векове. Исках цветовете да бъдат живи, но не натрапчиви, за да създават чувство за мир и молитвеност.

 

– Кои сцени и образи изобразихте?

– Основно сцени от живота на Божията майка, защото параклисът е посветен на нея. В олтара изографисах „Успение Богородично“, а в централната част – „Покров Богородичен“. Има и икони на Исус Христос, на свети Николай Чудотворец, на светите апостоли. Всеки, като влезе в храма, да си открие своя светец и да му се помоли.

– Какво е за Вас този параклис?

– Той е живо свидетелство за силата на вярата. Когато виждам как хората влизат, прекръстват се, запалват свещ, разбирам, че всичките усилия си заслужават.

Историята на параклиса „Света Богородица“ е история на вяра, постоянство и духовна отдаденост. От съня и първата копка, през тежките моменти и препятствията, до последния щрих на четката – всяка стъпка носи отпечатъка на хора, които са вложили сърце и душа тук. Днес храмът е отворен за всеки, който иска да запали свещ, да се помоли и да се докосне до силата на това свято място.